Димитър Тодоров Димов е български писател и драматург, ветеринарен лекар, професор по анатомия на гръбначните животни. Негова дъщеря е писателката Теодора Димова.

Произход 

Родът на Димов по майчина линия е неразривно обвързан с Дупница. Дядото на писателя, Спас Харизанов, бил преселник от село Влахи, Мелнишко. След като следвал в Русия, постъпил на работа като адвокат в Дупница. Единият от синовете му, Иван Харизанов бил известен журналист и политически деец с авторитет и влияние във времето между двете световни войни. Той именно е имал дейно влияние над културното развитие на любимия си племенник — Димитър Димов. Сестрата на Спас Харизанов (дядото на Димов) е майката на Яне Сандански. През целия си живот Димитър Димов събира материали за книгата, която силно желаел да напише за своя именит родственик. Така и не успява да реализира този свой проект. Веса, майката на Димов, имала само гимназиално образование, но цял живот питаела жив интерес към литературата и изкуствата. Тя била жена известна със своята умерена ексцентричност — обличала се подчертано демоде, пренася през годините безусловната любов и копнеж към художественото слово. Години наред основна нейна цел е да превърне сина си в поет или художник. Въпреки това Димитър Димов питаел интерес преди всичко към естествените науки и това била стабилна основа за конфликти между майка и син. Бащата на Димов, Тотю Димов е родом от Габровско. Завършил само военно училище, но се ползвал с авторитета на културен и възпитан човек. Загива като капитан в Междусъюзническата война, дни преди края ѝ.

 Ранни години 

Димов е роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч. Димов бил тихо и затворено дете с твърде богато въображение. Бил определян като „чудак“ от съучениците си и хранел нескрит интерес към книгите, физиката и химията. Наред с това той проявява и художествени дарби — често рисува карикатури на учителите си. Тази му интровертност се запазва като забележима черта на характера му през целия му живот. До 10-годишната си възраст Димов е в Дупница. През 1918 г. майка му се омъжва повторно за Руси Генев — също офицер, както първия баща на писателя. Четири години по-късно, когато семейството се премества да живее в София, той излиза в оставка с чин майор. През това време Димов завършва гимназиалното си образование в Първа мъжка гимназия (1928). Пастрокът му завършва право и започва работа като тютюнев експерт — доходоносна професия, споделеният опит от която дава на младия писател познавателната основа за написването на най-известната му творба.

През време на последните му години гимназиално образование Димов изоставя интереса си към химията и се насочва към философските четива, като проявява интерес към Анри Бергсон и Зигмунд Фройд.

През 1928 г. Димитър Димов постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след един семестър по настояване на Руси Генев се прехвърля в Юридическия факултет, после се отказва и се връща отново във Ветеринарномедицинския, като започва да учи и испански език. През това време Димов е силно ангажиран и когато завършва през 1934 като доктор по ветеринарна медицина той вече е започнал работата си по роман. Междувременно постъпва на работа в Софийския централен бактериологичен институт, по-късно е командирован като микробиолог в Областната ветеринарно-бактериологична станция в Бургас, а до 1939 е участъков ветеринарен лекар в село Ваксево, Софийска област, и в Кнежа.

Асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал“ по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септември 1944. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949–1952). От 1953 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ „Г. Димитров“ в София. Автор на повече от 20 научни труда.

 Творчески път 

Председател на Съюза на българските писатели от 21 март 1964 до смъртта си. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теорията на отражението. От 1942 Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Мир“, „Народна култура’“, „Отечествен фронт“, на списанията „Септември“, „Театър“. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Писател с подчертано демократични позиции, Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на Зигмунд Фройд, Фридрих Ницше, Анри Бергсон и творчеството на Октав Мирбо.

 „Поручик Бенц“ 

Характерен в това отношение е още първият роман на Димов „Поручик Бенц“ (1938), който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.

Дълбоко драматичният конфликт на Елена Петрашева-Бенц („фаталната жена“, продукт на бушуващото подсъзнателно) срещу противоречиво раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа му, е замислен още в студентските години на писателя. „Поручик Бенц“ е започнат ок. 1933 и завършен в Бургас през 1938. Изпратените във в. „Литературен глас“ и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Д. Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на дек. 1938 (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939). Романът, чиито автобиографични ракурси проникват в образите на героите, намират частичен отзвук в периодичния печат, което е характерно за творбите на писателя от ранния период.

 Разкази и пътепис 

Освен „Поручик Бенц“ Димов публикува разказите:

„Севастопол, 1913 г.“ („Литературен глас“, №476, 15.05.1940), печатан и във в. „Мир“, №12468-12470, 1942, под загл. „Шпионката“),

„Карнавал“ („Литературен глас“, № 453, 18.02.1942) и

пътеписа „Субтропични брегове“ („Мир“, № 12623–12628, 09.1942), творческите интенции, за които отново са предпоставени от вкуса към необикновеното, драматичното, съдбовното.

 „Роман без заглавие“  [редактиране]Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е „Тютюн“. Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като „Роман без заглавие“, е отпечатано в сп. „Пламък“ (1967, №11 и 12) и влиза в „Събрани съчинения“ от 1966–67. Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 по съвсем различен начин.

 „Осъдени души“ 

Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа „Осъдени души“. Връзката на Фани Хорн (мултиплицирала образите на Елена от „Поручик Бенц“ и Адриана от „Роман без заглавие“) с отец Ередиа, проектирана на фона на исп. действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945, получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран.

 Пътеписи 

Скоро след това Д. Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания — „Януарска пролет“, „Кастилска зима“, „Куха Испания“ и „Сан Себастиян“.

Към този период вероятно се отнася и намереният след смъртта на автора ръкопис, озаглавен „Идалго“.

 „Тютюн“ 

През 1946 е отпечатан първият откъс от романа „Тютюн“ („Литературен фронт“, № 2, 28.09.1946), озаглавен „Тютюнев склад“. 2 години по-късно излиза нов откъс — „Двубой“ („Литературен фронт“, №20, 31.01.1948), след още 1 г. — „Тютюн“ (глава от роман) в сп. „Септември“ (1949, № 7). През 1951 романът е завършен окончателно, предаден в издателство „Народна култура“ и в края на 1951 стига до читателите и до своите „злополучни критици“.

„Тютюн“ се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното „обсъждане“ на „Тютюн“ (8, 11 и 13.02.1952) в СБП, спорът се пренася в периодичния печат („Лит. фронт“, № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на в. „Работническо дело“ — „За романа ‘Тютюн’ и неговите злополучни критици“ (16.03.1952) — спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене.

Единодушно изказаното мнение, че „Тютюн“ се нуждае от „преработване“, настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. „Народна култура“ литературен критик Яко Молхов — редактор и помощник на Димов през 1953 г., а през 1954 г. „Тютюн“ се появява в новия си вид. През 1955 излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка „Тютюн“ заживява в новия си вариант и едва през 1992 се появява отново в първоначалния си образ.

В различните си редакции „Тютюн“ е роман и за ужасната самотност на личността в капиталистическото общество, за огромния натиск на живота върху нравствените принципи в света на капитала, и за историческата обреченост на олигархиите в България, за социално-психологическите причини за тяхната гибел; роман и за потиснатите от монопола на тези олигархии, за техните икономически и политически борби, и за сложния психологичен лабиринт на човешките взаимоотношения както в зловещия свят на „Никотиана“’, така и извън него. Романът е екранизиран през 1961 (режисьор Н. Корабов). До 1962 година целият роман е преведен на 10 езика (китайски, латвийски, немски, полски, румънски, руски, словашки, украински, унгарски и чешки), а части от него са преведени на английски, арабски, есперанто, испански, итиалиански и френски.

 Незавършени произведения  [редактиране]Сред незавършените творби на писателя е романът „Ахилесова пета“ (публикуван в сп. „Пламьк“, 1966, № 10), който Димов започва през 1958 и независимо от сключени договори с издателство „Български писател“ и с Комитета по култура, го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП.

Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали „Тютюн“) и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период.

 Последни творби 

След „Тютюн“ писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се:

разказът „Анатомът Да Коста“ („Наша родина“, 1955) и

пътните бележки „Юлска зима“ (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954;

пиесите „Жени с минало“ (поставена за пръв път през 1959 в Театъра за младежта в София), „Виновният“ (1961, в Народен театър „Иван Вазов“) и

„Почивка в Арко Ирис“ (1964, в Театъра за младежта).


VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0 (from 0 votes)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *