Елегията има древногръцки произход и се свързва с древния погребален ритуал. А названието й идва от една специфична за античната поезия стихова форма – т.нар. елегически дистих. Съвсем скоро обаче, още в рамките на елинизма и римската култура, елегията започва да се използва предимно за изразяване на по-”житейски” страдания – любовна мъка, жалби по напразно изживения живот и т.н. В епохата на Класицизма и Романтизма се развива т.нар. гражданска елегия, при която тематиката представя преди всичко големи национални и обществени проблеми. Характерен пример в нашата литература е стихотворението на Христо Ботев „Елегия”. В романтизма обаче елегията намира благоприятна почва и за чисто личностната си проблематика, доколкото всички идеи на романтизма са свързани с представата за попадналия в оковите на бездушното общество индивид и неговото отчаяние („мирова скръб”) от безцелния и жалък живот. Най-значителните романтически поети създават на тази основа забележителни по дълбочината си поетически изповеди („И скучно, и грустно” на Лермонтов, ,Для берегов отчизней далкней” на Пушкин, „Самотният бор” на Хайне и т.н.).
В основата на елегическата концепция за обета лежи несъвпадението между идеал и реалност, която немският романтик Шилер извежда като основен критерий в статията си „За наивната и сантименталната поезия”. Това несъвпадение може да се тълкува обаче по различен начин – като сатирично или като елегично, като те двете се противопоставят на идиличната концепция за света, при която идеалът и реалността съвпадат. За разлика от сатирата обаче елегията не предполага дистанция между лирическия герой и несъвършения си обект, а по-скоро идентифициране, вътрешна съпричастност с него. Такава е и очакваната от потенциалния читател реалия – отъждествяване със страдащия герой и вътрешна съпричастност.
За разлика от одата елегията няма нормативно определени стилови и структурни характеристики. Тя може да бъде реторически издържана, каквато е например Ботевата „Елегия”, но може да има и съвсем приглушен интимен характер, свързан или с песенното преживяване, или дори с чисто графическото оформяне на т.нар. лирическа миниатюра. Оттук и много по-голямото разнообразие при елегията на стилови похвати, изразни средства, стихова организация и т.н., които трудно се свързват с някакви представителни за жанра стихови размери или стихови равнища, както това става при одата. В българската литература от XIX и началото на XX век елегията е широко разпространен жанр – още от гражданските елегии на П.Р. Славейков – „Не пей ми се”, Ботев – „Майце си”, „Елегия”, Яворов – „Есенни мотиви”, поетите символисти и т.н. Най-изявен и проникновен автор на елегии е Димчо Дебелянов, чиито произведения „Под сурдинка”, „Аз искам да те помня все така”, ,Помниш ли, помниш ли”, „Скрити вопли” и други остават недостигнат връх в българското елегическо творчество