Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов, 18 юли 1877 – 3 декември 1949) е български писател. Българското село заема централно място в творчеството му. На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село.

Произход

Жителите на родното село на Елин Пелин, Байлово, се заселват там в края на 18-и и началото на 19-и век, след като няколко десетилетия преди това то било разрушено. То представлявало оживен център още по време на Римската империя, след което към 16-и – 17-и век запустява, по време на войните на Османска империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19-и век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на турското владичество. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече рода на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.

Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави единайсетте си деца неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самият Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.

Ранни години

Елин Пелин се ражда под името Димитър Иванов на 18 юли 1877 година, като най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

В София

През 1903 – 1904 година издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“ – сборник от стихотворения и стихотворения в проза.

През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.[1]

До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 година в София на 72-годишна възраст.

Сътрудник на многобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 27, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“ (1913 – 1914), „Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество

Елин Пелин започва да пише, още докато е ученик на село. През 1895 година обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството“, в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се’ подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител; „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

В повестта „Гераците“ (1911) — едно от най-значителните произведения в българската литература — Елин Пелин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 година издава сборника „Черни рози“ — стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) — злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) — цикъл философски разкази и притчи — формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Други псевдоними, които е използвал са: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина,Бокич,Слова и др.

Произведения

•          „Разкази“, т. I (1904)

•          „Пепел от цигарите ми“ (1905 (1910))

•          „От прозореца“ (1908)

•          „Златни люлки“ (1909, стихове за деца)

•          „Разкази“, т. II (1911)

•          „Китка за юнака“ (1917, разкази)

•          „Пижо и Пендо“ (1917, 2 попр. изд. 1918)

•          „Гори Тилилейски“ (1919, приказки за деца, наредени в стихове)

•          „Петльо герез златоперест“ (1919, рус. нар. приказки)

•          „Сладкодумна баба“ (1919, нар. приказки)

•          „Правдата и кривдата“ (1920, нар. приказки)

•          „Избрани разкази“ (1922)

•          „Сборник от разкази“ (1923)

•          „Сватбата на Червенушко“ (1924, весела история в стихове за деца)

•          „Цар Шишко“ (1925, приказки в стихове)

•          „Песнички“ (1927)

•          „Земя“ (1928, повест)

•          „Черни рози“ (1928)

•          „Поточета бистри“ (1931, стихове за деца)

•          „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933)

•          „Ян Бибиян на луната“ (1934)

•          „Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936)

•          „Под манастирската лоза“ (1936) ( Отец Сисой , Светите застъпници , Очите на Свети Спиридон , Огледалото на свети Христофор, Изповед , Занемелите камбани , Една обиколка на свети Георги , Чорба от греховете на отец, Никодим , Жената със златния косъм , Пророк , Веселият монах )

•          „Дядовата ръкавичка“ (1937)

•          „Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939, сценирана приказка)

•          „Три баби“ (1940)

•          „Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940)

•          „Гераците“ (1943, повест)

•          „Страшен вълк“ (1944, приказки в стихове)

•          „Антология“ (1945)

•          „Избрани разкази“ (1946)

•          „Мили родни картинки. Весели разкази“ (1946)

•          „Избрани разкази“ (1949)

•          „Приказки и басни“ (1949)


VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0 (from 0 votes)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *