Теста обхваща периода 1185-1241.

Преговорни бланки.
Изтеглете бланката ОТ  ТУК.

Бланката служи за преговор и подготовка за контролна.

ХРОНОЛОГИЯ

1207-1218 – Управление на цар Борил
1208 – 31 юли – цар Борил търпи поражение от латинския император Анри (Хенрих) край Пловдив
1211 – 11 февруари – събор в Търново против богомилите. Написан “Синодикът на цар Борил”
1218-1241 – Управление на цар Иван II Асен
1230 – 9 март – цар Иван II Асен разгромява епирския владетел Теодор Комнин край с. Клокотница
1235 – Възстановяване на Българската патриаршия на събора в Лампсак. Йоаким І става първият Търновски патриарх
1241 – 24 юни – умира цар Иван II Асен

РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIII в. (1207-1241)

След близо двувековно византийско владичество, в резултат на въстанието на търновските боляри Петър и Асен, е възобновена Българската държава и се създават условия за нейното развитие в епохата на Същинското средновековие. В началните години на възстановяване и развитие на Българската държава и църква се проявяват сепаративни тенденции. В резултат на междуособиците, жертва на заговори стават първите Асеневци – Асен и Петър. През 1207г. при обсадата на Солун е убит най-малкият от братята Асеневци – Калоян. В основата на заговора стояли царицата и Калояновият племенник Борил.
Борил (1207(8)-1217) заема престола на българските царе като узурпатор. С коронясването си новият цар предприема жестоки гонения срещу законните престолонаследници и приближените на Калоян. С цел да бъдат спасени, синовете на стария Асен – Иван-Асен и Александър са отведени от верни боляри при куманите, а по-късно в Галичкото руско княжество. Репресивните мерки, обаче, не само не принуждават болярите да се подчинят, но и засилват недоволството в техните среди, което води до увеличаване на сепаратизма им. Някои от тях се отцепват от централната власт и се обявяват за независими владетели в своите земи. Това прави Алексий Слав (племенник на Калоян), който се провъзгласява за управител на областите в Пиринско и Родопите със столица Цепина, а по-късно Мелник. Той установява приятелски отношения с латинския император Анри и се признава за негов васал.
Друг племенник на Калоян – севастократор Стрез се свързва със сръбския жупан Стефан Първовенчани и образува самостоятелно княжество в Средна Македония с център Просек. По подбуда на Стрез от централната власт се отцепват редица феодали около Солун и Охрид.
По такъв начин една година след смъртта на Калоян, държавата се разделя на няколко части. Настъпва период на пълно безсилие на централната власт към сепаративно настроените боляри.
Вътрешнополитическата слабост на Българското царство е използвана от маджарите, които все още се утвърждават като държава и не скриват териториалните си апетити. В последствие те нападат и успяват да присъединят Белградска  и Браничевска  област.
В началото на XIII в. укрепва сръбската държава. Сърбите завладяват гр.Ниш и част от северозападните български земи.
Цар Борил не е в състояние да предотврати тези териториални загуби, защото вниманието му е приковано към войната с латинците. Въпреки гоненията срещу привържениците на Асеневци, той се стреми да подражава на предшествениците си и продължава настъпателните действия срещу Латинската империя.
През 1208г. войските на император Анри, подпомогнати от Алексий Слав, предприемат поход в Тракия и се насочват към Пловдив, Решителното сражение се състояло на 2.VIII.1208г. и довежда до разгром на българските войски. Борил опитва да приложи тактиката от битката при Одрин (14.IV.1205г.), но този път тя се оказала неефективна. Претърпяното поражение причинява нови териториални загуби на Българската държава. Тези неуспехи не отчайват Борил, който започва подготовка за контраудар. Той подобрява отношенията с доскорошните си противници Стрез и Слав и влиза в съюзни връзки с никейския император Теодор I Ласкарис, който след 1209г. започва враждебни действия срещу Латинската империя.
Отслабването на централната власт след 1207г. и последвалите териториални загуби водят до изостряне на недоволството сред населението. Доказателство за това е широкото разпространение на богомилската ерес. Нейните възгледи са насочени не само срещу църковната институция, но критикуват и държавната власт. В резултат на това на 11.II.1211г. цар Борил свиква в Търново голям антибогомилски събор. Възгледите на новата ерес са официално отхвърлени и анатемосани. Част от нейните привърженици са върнати към християнската вяра, а тези, които отказали да направят това са осъдени или заточени. Издаден е т.нар. Борилов Синодик, в който е поместена и беседата на презвитер Козма (от X в.) срещу богомилите.
Опитите на българския цар и неговите приближени да закрепят позициите си, като потиснат богомилството не дават резултат. Вътрешнополитическата обстановка в държавата продължава да бъде неспокойна. През1211г. болярите във Видинска област вдигат бунт, който царят потушава с помощта на маджарите. Нестабилността в България принуждава Борил да постави началото на поредица от династични бракове с цел да заздрави международното си положение. През 1213г., след поредното поражение от латините, българския владетел решава да уреди отношенията си с император Анри, като му дава за съпруга доведената си дъщеря Мария. Самият той изпраща царица Целгуба в манастир и се жени за племенницата на Анри. Тези бракове осигуряват на Борил верен съюзник в лицето на латинския император. Северозападната българска граница също е осигурена след годежа между друга дъщеря на царя и маджарския престолонаследник Бела IV.
През 1214г. българо-латински войски водят безуспешна война срещу сърбите. Същата година е убит Стрез, чийто владения в Македония преминават в ръцете на епирския владетел Теодор Комнин (1215-1230).Поредната териториална загуба, допълнително влошава положението на Борил, и увеличава привържениците на свалената династия на Асеневци. През 1216г. внезапно умира Анри, в резултат на което Мария се завръща в България и отива в манастир, а Борил губи верния си съюзник.
През 1217г., подпомогнати от руски дружини (наемници) след 10-годишно изгнание към българските земи се насочват синовете на стария Асен – Иван-Асен и Александър. Те обсаждат Търново, където се укрива Борил. Той устоява на обсадата около 7 месеца, но накрая населението доброволно пуска в столицата законните наследници на Асеневци. При опита си да избяга узурпаторът е заловен и ослепен. Престолът заема по-големият син на Асен под името цар Иван-Асен II (1218-1241). 
С възкачването му болярските размирици стихват. Феодалните владетели преценяват, че е по-изгодно за тях да се обединят около царя, защото им е нужна силна власт, за да държат покорно селячеството и да предотвратят възможни брожения, а и за да се предпазят от евентуалните нападения на съседите си. Единствено владетелят на Родопската област Слав и протосеваст Прибо в Скопската област запазват независимостта си. Царят се отнася толерантно към бившите съуправници на Борил, с което си спечелва широката им подкрепа.
За разлика от Борил, Иван-Асен съумява да запази и разшири границите на Българската държава, да умиротвори страната т.е. да ограничи сепаратизма и да разшири териториите й до три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Като особена заслуга се изтъква, че всичко постига по мирен път, благодарение на проявите на българската дипломация, при която често използвано средство били династичните бракове.
През 1219г. от частен V Кръстоносен поход към Сирия се завръща маджарският крал Андрей III. Той отправя молба към българския владетел да бъде пропуснат през земите му. Младият цар дава разрешение при условие, че бъде сключен брак между него и маджарската принцеса Анна, чиято зестра трябвало да бъдат Белградска и Браничевска област. Близо 3 години се забавя брака, поради несъгласието на папата католическа принцеса да отиде в двора на православен владетел. Иван-Асен трябва да прояви голямо красноречие, за да убеди папата във верността към унията, подписана от Калоян през 1204г. През 1221г.е отпразнувана сватбата, с което Белградска и Браничевска област са върнати в границите на Българската държава.
В този период Латинската империя върви към политически упадък. Това води до изостряне на съперничеството между Епирското деспотство и Никейската империя, които си оспорвали правото за възстановяване на Византийската империя. Особено амбициозен е епирският владетел Теодор Комнин, чиято държава обхваща земите на Албания, Епир и цяла Македония. По времето на цар Борил, след смъртта на Бонифаций Монфератски, той успява да присъедини и Солунското кралство. През 1224г. Теодор Комнин се обявява за император. За утвърждаване на титлата му е необходимо признанието на съюзник. Очевидно е, че Никея не би дала съгласието си заради съперничеството с епирския деспот, а сръбският крал Ростислав е негов васал, така че не може да даде официалното си признание. Тези обстоятелства водят до сключване на договор между Иван-Асен и Теодор Комнин през 1225г. Той е скрепен с династичен брак между Мария – дъщеря от първата му жена Ана и брата на епирския владетел – Мануил. 
През 1228г. умира латинският император Робер дьо Куртене, който оставя за наследник малолетния си син Балдуин II. Латинските барони смятат, че най-достоен за опекун е Иван-Асен II. В негово лице те виждат авторитетна сила, която е в състояние да укрепи разклатеното положение на Латинската държава. Това убеждение се подсилва от съществуващата уния между Рим и България. Подписаният между бароните и царя договор предвижда годежа на Балдуин II и Елена – малолетна дъщеря на Иван-Асен II от брака му с маджарската принцеса. Според латинския историк Марио Сануто от българите се очаквала незабавна намеса за отвоюване на завзетите „латински“ земи т.е. военни действия срещу Никея. Условията на договора засилват изключително много позициите на Иван-Асен II в Константинопол, което започва да притеснява латинските барони. С тяхна подкрепа папата, който не хранел особени симпатии към българския цар, определя за настойник на малолетния император бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен. Преговорите остават тайна за балканските владетели.
Междувременно договорът между латините и Иван-Асен II сериозно тревожи Теодор Комнин. В техния съюз епирският император вижда пречка за възстановяване целостта на Византия. През 1230г., той подготвя поход срещу Одрин, но внезапно се отклонява на север и се насочва по долината на р. Марица. В отговор на това нападение, Иван-Асен II организира войската си и привлича на своя страна кумански отряд. В разразилото се на 9.III.1230г. сражение епирците търпят поражение, въпреки численото си превъзходство. В плен попада Теодор Комнин, който е ослепен и заедно със семейството му отведен в Търново. Обикновените войници, които според изворите били главно българи, са пуснати по домовете им.Според Георги Акрополит великодушната постъпва на царя му донесла прослава и много крепости сами отворили вратите си пред него. Преценявайки реално своите възможности и политическата ситуация Иван-Асен II не окупира ядрото на Комниновата държава – Солунската област, Епир и Тесалия. Тези земи, начело със зет му Мануил, минават под негова власт. След като приключва триумфалната си обиколка в Западна Тракия, Македония и Драчката област, българският цар се завръща за освещаването на новопостроения храм „Св. 40 мъченици“ в столицата. Блестящата победа при Клокотница води до най-голямото териториално разширение на България (както по времето на цар Симеон) и е отбелязана със специален надпис, изсечен на колона в новата търновска църква.
Тази битка се отразява и на вътрешнополитическото развитие на Сръбското кралство, където започва междуособна война. Резултатът е падане на крал Ростислав, чието място е заето през 1234г. от брат му Владислав, подкрепен от Иван-Асен II. Новият сръбски крал се признава за васал на българския владетел. С цел да укрепи влиянието си в Сърбия Иван-Асен II омъжва дъщеря си, известна от изворите като „Белослава“ за Владислав.
Междувременно през 1231г. осемдесетгодишният Жан дьо Бриен е официално провъзгласен за настойник на Балдуин II. Това рязко влошава отношенията между българи и латини. Иван-Асен II започва да укрепява южната граница, където издига крепостта Станимака (дн. Асеновград). Разгневен от това събитие той скъсва и унията с Рим и отстранява от власт търновския архиепископ Василий, който бил убеден привърженик на униатската политика. Краят на унията е болезнен за амбициозния папа Григорий IX. През1232г., той насочва маджарите да предприемат наказателен поход срещу Белградска и Браничевска област. Срещу нашествениците е изпратен царевият брат – севастократор Александър. Българите удържат победа, като изтласкват маджарите и запазват властта си над Северозападните области. 
Прекратената уния кара Иван-Асен II да търси нови съюзници. Като противодействие на латинската политика, той започва преговори с никейския владетел Йоан III Дука Ватаци (1222-1254). В съюза си с българите, той вижда средство за постигане на основната си цел – превземането на Константинопол и възстановяване на Византийската империя. Иван-Асен II, обаче, не търси единствено териториални придобивки – главната му цел е признаване на патриаршеското достойнство на българския архиепископ. През 1233г. царят започва преговори с никейския патриарх Герман, който за целта изисква писменото съгласие на предстоятелите на Йерусалим, Антиохия и Александрия.
Според разказа на византийския хронист Георги Акрополит, в началото на 1235г. между България и Никея е сключен военен съюз срещу Константинопол. За целта двамата владетели се срещат в гр. Галиполи в Южна Тракия, където дъщерята на българския цар – Елена е сгодена за никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис. Военна клауза в договора предвижда Иван-Асен II да окаже помощ на никейците при превземането на Константинопол, като в замяна получи част от Източна Тракия. За атаката срещу латинците Йоан III Дука Ватаци заема част от Тракия и Галиполския полуостров.
Папата обявява двамата владетели за схизматици и еретици и заплашва с нов кръстоносен поход. Неговата позиция не пречи през 1235г. да бъде свикан тържествен събор в Галиполи-Лампсак (двата срещуположни града на Дарданелите). Там, е патриаршеска грамота, подписана от източните патриарси, българският архиепископ Йоаким е провъзгласен за патриарх, а голяма част от диоцеза на Охридската архиепископия минава под юрисдикцията на Търновската патриаршия. 
През лятото на 1235г., непосредствено след тържествата, съюзените българи и никейци предприемат настъпление срещу Константинопол по суша и по море. Обсадата продължава до есента, но завършва безуспешно, поради незадоволителната морска подготовка на никейците. Неуспехът на българо-никейската коалиция охлажда съюза. През 1237г. под предлог, че Елена от две години не е виждала близките си, Иван-Асен II я отвежда от Никея. Причината е, че същата година умира Жан дьо Бриен и българският владетел отново се надява да получи константинополския престол. Тревожи го и прекомерното засилване на Никея, която започва да застрашава и българските владения в Тракия. Фактори за резкия завой във външнополитическата ориентация на Иван-Асен II е както готвения под благословията на папата кръстоносен поход за спасяване на Латинската империя, така и нашествието на татарите, северно от р.Дунав
През 1237г. е сключен българо-латински договор за съвместни действия срещу Никея. Започват и преговори с папски пратеници за подновяване на унията. Единствената акция на съюзните войски се провежда в края на същата година, когато обсаждат важната никейска крепост Цурулум (Чорлу), разположена в Тракия. По време на обсадата от Търново пристига злокобна вест. Жертви на върлуващата там чумна епидемия стават царица Ана-Мария, майката на царя – Елена, престолонаследникът, патриархът и много родственици на владетеля, както и първата му съпруга – рускинята Ана. Според Георги Акрополит, Иван-Асен II изтълкувал това като поличба и божие наказание и наредил обсадата на крепостта да бъде свалена, а обсадната техника изгорена.
В края на 1237г. България подновява съюза си с Йоан III Дука Ватаци, но без да се ангажира с обещание за военна помощ. В Никея се завръща Елена, като знак за възстановяване на добрите отношения между двете страни наскоро е отпразнувана сватбата й с никейския престолонаследник. 
През 1238г. Иван-Асен II се оженва за дъщерята на Теодор Комнин – Ирина Комнина. Този брак се извършва въпреки несъгласието на църквата. Иван-Асен II отстранява от епирския престол Мануил Комнин и дъщеря си Елена. Под внушение на новата си съпруга, Иван-Асен II изпраща там Йоан – сина на Теодор Комнин, а по-късно и самия него, в помощ на новия владетел. Тази грешка във външнополитическата тактика на българския цар проличава при наследниците му.
Според едно известие в западните хроники малко преди смъртта си, около 1239-1240г., Иван-Асен IIотблъсва татаро-монголите, които до този момент не познавали поражение. Установил вътрешния мир в страната и добри отношения с папата, никейци и латини, през юни 1241г. цар Иван-Асен II умира. Той оставя обширната си държава заобиколена отвсякъде с претенденти за престола. 
Разумната и миролюбива външна политика позволява благоприятно развитие и на стопанството в страната.Настъпва видим подем в занаятите и търговията, в разрастване на средновековните български градове. Продължава строителството на крепости, църкви, манастири и дворци. Крепостите са строени на високи и непристъпни места. Особено голям е броят им около границата с Византия, в Родопската област. По-известни са Асеновата, Баткун, Цепина, Устра и др. Сложна укрепителна система притежават и по-големите български градове като Търново, Видин, Средец, Червен, Никопол, Дръстър, Овеч и др. Столицата е главен политически, икономически, религиозен и културен център. За нея съвременниците с уважение говорели като за „Трети Рим“.
По времето на цар Иван-Асен II започва монетосеченето. Археологически находки свидетелстват за златни, сребърни и медни монети. Монетосеченето е свързано с общия икономически подем и развитието на търговията. Важна роля в търговските връзки на България започва да играе Дубровник. Доказателство за това е грамотата, издадена през 1230г., в която Иван-Асен II предоставя на дубровнишките търговци правото свободно да търгуват по българските земи.
За вътрешнополитическия живот особено важно място заема възстановяване на патриаршията и грижата на владетеля както за църковната организация, така и за изграждането на много църкви и манастири. От посещението на царя в Света гора през 1230г. е запазена дарствена грамота за манастира „Ватопед“ и Зографския манастир. Иван-Асен II проявява толерантност и към еретическите учения, най-вече към богомилството. Това се дължи на факта, че спокойствието в страната е важно за стабилността и всестранния и напредък.
Наред с религиозната дейност в манастирите, се  съсредоточава книжовният живот в държавата. Значително влияние оказва Атонската школа. Наред с богослужебните книги (Добрейшово евангелие, Битолски триод, Болонски псалтир) разпространение получават и сборниците със смесено съдържание. Те включват похвални слова, нравоучителни беседи и преписи на известни произведения от времето на Златния век („Берлински сборник“, съдържащ препис на „Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър). Широко разпространение получава и светската книжнина, която макар и в по-голямата си част да е превод от византийски съчинения, съдържа и оригинални творби.
Развитието на религиозния живот води до строителство на църкви, манастири и до развитието на стенописта и керамиката. Налага се т.нар. Търновско-Несебърски архитектурен стил. Разгърнатото строителство на църкви в столицата се обяснява с желанието на  българските царе да бъдат пренасяни и съхранявани там мощите на почитани православни светци. Запазена до наши дни е търновската църква „Св.40 мъченици“ изградена от Иван-Асен II в чест на битката при Клокотница (9.III.1230г.). Известни сaредица несебърски („Св.Йoан Неосветени“, „Св.Йоан Кръстител“) и охридски църкви („Св.Климент“, „Св.Йоан“). 
Редом с културния възход, Иван-Асен II успява дa установи спокойствие и във вътрешно политическия живот. За разлика от своите предшественици, той успява да сплоти болярското съсловие, предоставяйки му много земи и привилегии.
Оценката за царуването на Иван-Асен II е еднозначна. По време на неговото управление Втората българска държава достига връх в своето политическо, икономическо и културно развитиe. Територията на България напълно се припокрива с етническите граници на народността, страната е неоспорим хегемон в Европейския югоизток, стопанството и търговията процъфтяват. Миролюбивият и дипломатичен подход осигурява спокойствие и стабилност във външната и вътрешната политика. Той е оценен и от съвременниците на Иван-Асен II. В своята история византиецът Георги Акрополит пише, че заради това, че не е вдигал меч срещу византийците и срещу поданиците си е бил обичан „не само от българите, но и от византийци, и от други народи.“

 

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0 (from 0 votes)
Подготовка за тест №3. История и цивилизация 11/12 клас. Тема 2 , 10.0 out of 10 based on 1 rating

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *