Жанровото название балада е „едно от най-неустановените и най-широко употребяваните – по-някога съвършено различни по характера си произведения носят наименованието балада. Тази разнопосочност и многозначност на думата е свързана с различните национални традиции и художествени направления. Които развиват в своите жанрови системи жанр с такова име.
Наименованието „балада” произхожда от провансалската и сицилианската лирика и е свързано с танцовия ритуал („калаг” – танцувам). И до ден-днешен в латинската художествена традиция думата балада обикновено означава стихотворение със строго определена стихова схема – осемсрични строфи от десет срички, разделени в полустишието с цезура (ритмична пауза), при която римата от предходния стих се повтаря в края на следващото полустишие и т.н., за да се получи своеобразно ритмично „вълнение”, подобно на биенето на камбана или на люлеенето на корабче по вълните. Строфите на обикновената балада са три, докато на голямата „Кралска песен” се прикачва и завършващо четиристишие, което синтезира и обобщава съдържанието.
В шотландската, а оттам и цялата англосаксонска традиция понятието балада е свързано преди всичко с националния епос и разказите за подвизите на националните герои. Ето защо и структурното, и въздейственото оформяне на творбите следва тази основна характеристика, най-ярко проявила се в мистифицирания сборник на Макферсън за Осиан – национален митологичен шотландски герой, подобен на нашия Крали Марко.
Това, което ние най-често обозначаваме с думата балада, има корени в германската фолклорна, а по-късно – романтическа традиция, възкресяваща народните традиции, за да ги противопостави на рационалистичната употреба на античните литературни жанрове (например одата), провеждана от Класицизма.
Фолклорните изследвания показват, че темите и мотивите, характеризиращи песните, стоящи по-късно в основата на романтическата балада, се появяват в периода на спонтанното разпадане на родовото общество и неговата нравствена ценностна система. Тази ценностна система е развивана до момента от жанра на сагата и свързаната с него проста форма сага – обетът на рода – брачната връзка, кръвната връзка и родовото имущество. Тези проблеми са стояли в центъра на човешката култура още от ранната античност – да си спомним мотивите за Едип и разпадането рода на Стридите – родовото проклятие, довело до Троянската война, по-сетнешното убийство на Агамемнон от съпругата му Клитемнестра и нейния любовник Егист и последвалото отмъщение, превърнало се практически в майцеубийство от децата на Агамемнон – Орест и Електра.
Във фолклорната традиция подобни конфликти, свързани с брачната връзка, кръвната връзка и родовото имущество, стават водещи в етапа на разпадане на традиционното патриархално устройство, особено пък във времена на национално унижение. За това свидетелстват и многобройни данни от нашата родова история – песните за откъснати от семействата си еничари, които по-късно се връщат по родните места и насилват сестрите си, песента за мъртвия брат, отровен от брат си заради заграбване на жена му и имуществото му, песента за Лазар и Петкана, завършваща със смъртта на цялото семейство, защото единият от братята (Лазар), нарушава неписания закон на родовото устройство никой да не се жени за прекалено отдалечен род.
Всички тези мотиви влизат в романтическата поетическа традиция, която им дава и едно чисто романтическо тълкуване – темата за злата и несретна съдба на човека всред враждебния и заплашителен свят, където властват тъмните сили и Смъртта. Зараждащата се от пелените на старото патриархално общество човешка индивидуалност е заплашена преди всичко от своята откъснатост от колективното битие, макар и с всички сили да се стреми към самоутвърждаване. Това е един високо драматичен и зареден с трагизъм конфликт, който особено допада на поетите романтици. В резултат на този конфликт се появяват многобройни произведения, при които човекът попада във водовъртежа на трагичната си съдба, загубен сред враждебния, населен от тъмни сили свят, но същевременно утвърждава своето собствено право на самоопределение. Обетът на баладата е подчертано романтически, наситен с взаимстваните от фолклора теми и мотиви за тъмни и разрушителни сили, символизиращи стихийната сила на природата. На нея обаче е противопоставен не организираният родов ред – патриархалната култура, а по-скоро самотният и горд човешки дух със своето индивидуално човешко достойнство. Така се раждат знаменитите балади на Гьоте, Шилер, Хайне и други, които у нас биват преведени още в началните етапи на Възраждането, далеч преди идеологически целенасочената европейска ориентация на Пенчо Славейков и кръга „Мисъл”. Не без значение е и близостта, която българските поети чувстват, между европейската (германската) балада и нашия собствен фолклорен опит, който винаги е бил един от фундаментите на българската възрожденска традиция – „Изворът на Белоногата” от П.Р.Славейков, „Хаджи Димитър” на Ботев, „Чумави” от П.П.Славейков и т.н.
Съществува и още една разновидност на романтическата балада, която представлява своеобразно връщане на романтическата традиция към фолклорните й корени, но вече в лоното на градския фолклор. Това е т.нар. панаирджийска балада, чиито изпълнители обикновено са пътуващи певци. Те разработват романтическия мотив за злощастната съдба на човека и разпадащия се родов свят по един малко или повече вулгарен и принизен начин, разказвайки за безкрайни нещастия, безсмислени убийства, природни катаклизми и т.н. Така те създават една субкултура на ужасното и страховитото, превръщайки го в ефектно зрелище, гарнирано с неизбежния фаталистичен „морал” – поучителна и с мистичен характер сентенция за злощастната човешка съдба, произнасяна в края на баладата.
Панаирджийската фаталистична балада става един от източниците на съвременната масова култура от разновидността на „ужаса”, чиято задача за разлика от карнавалния ужас обаче е внушаването на своеобразен фатализъм и примирение спрямо тъмните сили, управляващи нашата съдба. И тук трябва да бъдем особено внимателни, защото не всичко, което се характеризира като „ужас”, има фаталистичен характер, често пъти той е само изразно средство, с чиято помощ се поставят сериозни хуманитарни проблеми подобно на използването на ужаса в романтическата балада. Така че определянето на баладата като произведение, което използва митологични образи и мотиви, е най-малкото недостатъчно – жанрът трябва да се определи и от гледна точка на неговата социална функция, която е много различна при романтическата балада и при фаталистичния „морал” на „панаирджийските балади”.