Одата (от гръцки „оdе” – песен) е жанр на лирическата поезия с възторжени чувства на възхвала на героични събития и подвизи на велики личности. В античността ода се е наричало всяко стихотворение, изпълнявано в хор. По-късно с думата се означава предимно лирическа хороводна песен с тържествен, приповдигнат, морализаторски характер. Античните оди биват три вида: хвалебствени, оплаквателни и танцови.През епохата на класицизма одата процъфтява, отнесена към „висшите” жанрове, възпяваща велики личности и събития.
Макар и със съществени изменения, одата е характерна и за епохата на романтизма. Поетите-романтици възпяват природната красота, хуманистичните идеали, свободолюбието (Александър Пушкин, Гьоте, Фридрих Шилер). В българската литература най-значими постижения бележат: Иван Вазов („Епопея на забравените”), Димитър Попски („Ода на Софроний Врачански”).
Названието ода произхожда от древногръцка дума, означаваща „песен”. Свързва се с традицията на покровителстваната от музата Полихимния древногръцка тържествена хорова песен (химн) в чест на боговете и героите. Върху тази основа възникват хвалебствени песни, посветени и на хора, преди всичко на героите от войните и на победителите в олимпийските игри. Тези песни се наричали епитлии. Думата ода едва по-късно става название на един общ жанр стихотворения за възхвала, което обикновено се свързва с дейността на особено издигнати хора – царе, герои, победители и т.н. Жанрът получава развитие в епохата на класицизма, в творчеството на автори като Малерб, Боало, Ломоносов и т.н.
В основата на одата е типът герой, известен ни от простата форма на легендата, но разработката му се доближава не толкова до класическото християнско житие, колкото до това, което в християнската цивилизация се нарича похвално слово. Героят получава типично легендарен облик с всички съпътстващи го характеристики – качествена разлика от обикновените хора, изразяваща се в чудото (победа, огромна обществена заслуга, рекорд), опредметена сила и особен житейски път, характеризиращ се с легендарни атрибути, особени названия на героя, легендарни подвизи, култ към реликвите и т.н. В основата обаче лежат ценности и събития, които засягат цялото общество – изключителна гражданска доблест, големи национални изпитания и победи, революционни романтически сюжети и т.н.
В противоречие с названието си обаче одата има не песенен, а подчертано реторически характер. Нейният стих е тържествен и внушителен, езикът й е изпъстрен с множество реторически фигури и тропи, стилът е приповдигнат и величествен. В класификацията на Класицизма, която дели жанровете на „високи”, „средни” и „ниски”, одата е единственият лирически жанр, който се причислява към „високия” стил. Обикновено стиховата й организация е издържана в т.нар. стих сандрин (вариант на шестстъпния ямб) и в десетостишни строфи, ала това важи по-скоро за класицистичните образци. Но и в епохата на романтизма одата продължава да търси специфични стихови и стилистични похвати, които да изразят особената тържественост и приповдигнатост на внушението.
Най-значителните произведения, представящи у нас жанра на одата, са стихотворенията от цикъла на Иван Вазов „Епопея на забравените”. В този цикъл съвсем естествено се проявяват типичните за одата характеристики – легендарен герой, строга и тържествена реторическа организация, повишен драматизъм и сила на емоционалното въздействие и т.н. Най-значителният образ – този на Левски – и до ден-днешен се възприема в националното съзнание преди всичко през призмата на прочутата Вазова ода.