Романът е типично литературен жанр, чийто аналог и типологичен модел в света на фолклорната словесност е приказката. Макар че по-късно, през XIX век, влияние върху развитието на романа оказват и епопеята (т.нар. роман епопея), сагата (романите саги) и някои други форми на фолклорната и литературната словесност, каквито са например казусът (Криминалният роман), миракълът (трилърите) и т.н. Самото название „роман” възниква от думата romano, т.е разказ на романски (народен) език, противопоставен на латински език, употребяващ се в духовните и висшите светски жанрове. Но романоподобни четива има и по-рано, например елинистичната проза от рода на разказите за Херо и Леандър, или пък рицарските четива, получили по-късно названието „рицарски романи”, някои от които са същински романи заради централното място, което заема в тях любовната история („Тристан и Изолда”), По-късно романът прераства в основен литературен жанр, което е свързано с развитието на книгопечатането и масовото ограмотяване на населението. Това са фактори, които формират типична частна литературна публика, предимно женска. Така романът става любимо четиво за индивидуално или семейно четене. По тази причина и характерните мотиви на вълшебната приказка, господстващи в античните, рицарските или ренесансовите романи, трансформирали се по-късно в т.нар. роман пикареска (разказ за възхода и приключенията на авантюрен герой с ниско потекло, който чрез преодоляването на изпитания и благодарение на хитростта си се издига до обществените върхове), се разширяват все повече, докато не обхващат почти цялата обществена проблематика. А това дава повод на немския философ и класик на естетиката Хегел да нарече романа „епопея на частния живот”.
Връзката на романа с вълшебната приказка е многоаспектна. От една страна, в романа най-пълно се проявява стихията на разказването, проявила се преди всичко в приказката. От друга страна, за приказката са характерни и основните романови мотиви – разказ за живота и развитието на герой с обикновен произход (за разлика от високопоставените герои на трагедията или епоса), който търси път за утвърждаване в обществото, преминава през множество перипетии и изпитания и обикновено с помощта на любовна връзка успява да влезе в средите на обществения елит. Особената роля на любовта в романовия разказ довежда дотам, че самата дума „роман” по едно време става синоним на любовна връзка, обикновено осъществяваща се в атмосфера на перипетии и трудности.
Особености на романа. Както казахме обаче, романът проявява склонност към едно всеобхватно навлизане в обществената проблематика дори тогава, когато не се касае за т.нар. социален роман, чиято основна характеристика е изследването на движещите сили в дадено общество. Историята, която се разказва в романа, има обикновено частен характер (действащите герои рядко са от ръководния елит на обществото, а ако има такива, то те не са основните герои), но всички събития в романовия сюжет се развиват върху широко описан социален фон, така че романовите събития стават представителни („типични”) за живота на обществото, тъй като до, голяма степен се обуславят от него. Затова и, както вече споменахме, Хегел нарича романа „епопея на частния живот”, като тук думата „епопея” показва социалната представителност на романовия сюжет.
Друга важна особеност на романа е неговата „сегашност” противопоставена например на абсолютната „миналост” на епоса. Възприятието на романовите събития се извършва от читателя сякаш „отвътре”, той до голяма степен се явява „съучастник”, дори нещо повече – чрез механизма на идентификация с главния герой (романовият герой обикновено е от този тип, на който се „симпатизира”), читателят се вживява в ролята на едва ли не основно действащо лице в условния свят на романа. Тази особеност на жанра, дори когато се отнася за романи, чието действие се развива в миналото, допринася и за неговата изключително голяма въздействена сила. Тя подобно на акта на пеенето създава една своеобразна общност („Комунитас”) от читатели, които изпитват сякаш едновременно едни и същи емоции и размисли, защото всеки от тях, както и субектът на песента, отнася преживяванията на романовия герой лично към себе си.
Тези две особености на романа го правят наистина универсален жанр на съвременната литература, която се характеризира с много по-голяма „отвореност”, отколкото словесното изкуство на другите епохи. Романът поставя читателя в ситуацията на свободно морално съждение. Той трябва сам да направи моралния си избор чрез самостоятелно разсъждение върху представения в романовия текст житейски случай, общувайки индивидуално с текста. За разлика от романа множество жанрове поставят читателя по-скоро сред някакъв вид общност (пък било то и общността на театралния зрител или кинозрителя, споделящи „зрелището” с още няколкостотин сродни души).
Голямото разнообразие от различни житейски казуси в романа и пределната свобода на художествената му комуникативна ситуация (индивидуално четене, необвързано с никакъв конкретен повод и ритуал) дават възможност на този жанр да обхване изключително богата гама не само от теми и сюжети, но и от въздействени механизми. Механизми свързани, както вече казахме, с въздействените схеми на епоса, сагата, вълшебната приказка, казуса, миракъла и пр. Това означава, че романовите разновидности ще се различават не само в тематиката си, но и по специфичните си въздействени възможности, а оттам и по обществената си функция. Защото в големия поток на романа попадат и произведения с подчертано елитарен характер, предназначени да поставят на художествено обсъждане големи обществени въпроси с подчертано авангарден характер (например „Вълшебната планина” или „Доктор фаустус” на Томас Ман), но също и откровени явления на масовата култура, чиято задача е не толкова да провокират към преоценка на съществуващите ценности, колкото да ги утвърждават и да успокояват общественото съзнание по отношение на устойчивостта на ценностите (криминалният роман, любовният роман, трилърът и пр.) Разграничени според тематиката и въздействените си възможности, романите се проявяват в следните главни разновидности:
Традиционен любовен роман. Подобни четива възникват за първи път по времето на елинизма, затова ще ги срещнем и с определението античен роман, макар че самата дума, както вече изяснихме, не е съществувала по това време, а възниква едва в епохата на Ренесанса като определение за литература на народните (романски) езици. При този вид роман водеща е именно любовната интрига между главните герои като характерен детайл от трансформацията на традиционните мотиви на вълшебната приказка. Тук изпитанията, на които са подложени влюбените, не са свързани с общественото положение на героите или ако са свързани, то този фактор играе сравнително малка роля. Това обстоятелство се дължи на силното влияние на буколическата (идилическа) традиция в романовото развитие на елинизма, което набляга повече на описанията на идиличния пастирски живот на героите, отколкото на обществените им проблеми.
Средновековен рицарски роман. Характерният мотив за преодоляването на изпитания, заложен във вълшебната приказка, се съчетава с необходимостта от утвърждаване на рицарския нравствен кодекс. Ето защо рицарският роман трансформира мотива за изпитанията в поредица от рицарски подвизи и победи, налагащи значимостта на главния герой. Тъй като е необходимо трансформирането и на понятието за брачната и любовната връзка, известният от приказката мотив за женитбата с царската дъщеря се трансформира в мотива за дамата на сърцето, на която са посветени рицарските подвизи. Но същевременно се изоставя мотивът за социалния скок в обществената йерархия чрез необичайна женитба. В някои от рицарските романи любовният мотив заема водеща роля, за да се изведе конфликтът между рицарския морален кодекс и естествените стремежи на личността. Най-характерен е примерът с Тристан и Изолда, които осъществяват своята връзка к противоречие с рицарския кодекс, защото извършват прелюбодеяние зад гърба на съпруга (за Изолда) и суверена (за Тристан) – Крал Марк.
Роман пикареска. В този роман най-ярко се осъществява основният модел на Вълшебната приказка – скокът в обществената стълбица на героя аутсайдер, изкачил се до върховете благодарение на своя приключенски дух, предприемчивостта и амбицията си. Героят пикаро обикновено е авантюрист, който се устремява към върховете на обществото, подпомаган от жена (или жени). Той преодолява социалните бариери, извършвайки различни по характера си подвизи, и разрешава множество загадки и изпитания. В началото си този роман има по-скоро приключенски характер, но по-късно авторите оценяват неговите възможности за изследване на движещите сили на обществото. През ХVIII, XIX и XX век вече виждаме типичната схема на пикареската, трансформирана в големите социални романи – „Дядо Горио” и „Изгубени илюзии” на Балзак, „Червено и черно” на Стендал, „Приключенията на авантюриста Феликс Крул” на Томас Ман и пр.
Социален роман. Възниква през ХVIII и ХIХ век, но развитието му продължава и до наше време. При него характерните за романа мотиви, наследени от вълшебната приказка – герой аутсайдер, който преодолява множество препятствия и се издига в социалната йерархия благодарение на изгоден брак, се разгръщат на фона на една подробна и аналитична дисекция на обществените механизми. В нея свое място вече имат и други обществени групи и движения, отразяващи цялостното развитие на обществото в дадения исторически момент. Силни примери у този род социален роман са „Клетниците” от Виктор Юго, „Панаир на суетата” от Уилиам Текери” (със силно сатирично отношение на автора към обществените реалности), „Мадам Бовари” от Флобер и т.н. В българската литература най-яркият пример за социален роман е „Тютюн” на Димитър Димов.
Така разбрана, тематиката на социалния роман – да разкрие основните движещи сили на обществото, се проявява и в още две негови структурни разновидности – романа епопея и историческия роман. Както личи от названието му, романът епопея е призван да утвърди и изгради националната ценностна система, повествувайки за някое голямо национално изпитание подобно на древния жанр на епопеята. Въпреки това обаче използването на романа като разказвачески модел не минава незабелязано.
И в този вид роман характерните романови мотиви, свързани със съдбата на някой изкачващ се в социалната стълбица герой, интересът към разнопосочно описание на обществените механизми и семейно-брачните интриги остават. Това подсказва и за изменената и трансформирана функция на епопеята в модерните общества – нейната ситуираност в настоящето, а не в митичното героично минало. Същото се отнася и за историческия роман. По определение той разказва за събития, отделени с принципна времева граница от момента на неговото написване и възприемане. Въпреки това обаче въздейственият му потенциал е насочен преди всичко към проблемите на настоящето – проблеми, чието разрешаване вълнува повече съвременниците, отколкото хората на описваната отминала епоха.
Криминален роман. Този тип роман използва една особена трансформация на класическия мотив на приказката за възтържествуване на индивидуалната справедливост над установения социален ред. Неслучайно той възниква през XIX век – време, в което грижата за човешкия живот вече почти изцяло е иззета от личните прерогативи на индивида и е отнесена към задълженията на обществената структура – държавата и нейните органи. Както е известно за6ръзката на всеки криминален роман започва с крещящо нарушение на човешкия порядък и представа за справедливост – убийство. Жертва на такова посегателство може да стане всеки човек.
Ето защо в обществото се натрупват чувства на несигурност и уязвимост – ако не се разкрие нарушението по рационален път и справедливостта не бъде възстановена, остава неясната заплаха, че всеки от нас може да бъде потенциална жертва. Особено като се има предвид един от общите моменти в сюжета на криминалния роман – неспособността на държавата и нейните органи (полицията) да се справи със загадката. Това не е само похват, който да изтъкне изключителността на свободния детектив, това е мирогледен казус, който поставя под съмнение самите устои на обществото.
Но тъй като тези устои не бива да остават под съмнение, се явява фигурата на свободния анализатор, който по различни начини – дедукция и рационален анализ (Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, мис Марпъл, Нироу Улф), лична активност и морална непримиримост (Филип Марлоу) или просто професионализъм и морална отговорност (комисарят Мегре, адвокатът Пери Мейсън) успява да намери разбираем подход към загадката и да разкрие с рационални човешки средства заплахата на неидентифицираното зло. Именно тази възможност премахва общественото напрежение, свързано с ирационалната заплаха за разрушаване на устоите на обществената справедливост от страна на някой претендент, завладян от амбицията сам да налага своите собствени представи за справедливост, и да върне социалния космос в нормалните му рамки.
Тази възможност обаче бива разглеждана двояко. В първия случай имаме проста схема: нарушаване на справедливостта, рационално човешко усилие за разкриване на загадката и възстановяване на справедливостта, съчетана с наказанието на виновния. Този тип романова структура принадлежи към масовата култура, чиято задача е да подлага на изпитание представите за обществените норми и ценности и да ги утвърждава, показвайки ни тяхната справедливост. При втория случай обаче развитието на схемата се променя. На анализ се подлагат мотивите на нарушителя, неговите основания да пристъпи установения обществен ред, а това означава, че в центъра на дискусията се поставят основните ценности на обществената система – свобода, справедливост, престъпление, наказание и т.н. Този вид анализ дава възможност на автора и читателя да се задълбочат в проблематиката на обществените ценности и да установят тяхната валидност или непригодност. Затова и този вид роман вече не се вписва в рамките на утвърждаваща масова култура, а по-скоро в традицията на проблематизиращата литература. Ярък пример е романът на Достоевски „Престъпление и наказание”, при който вниманието се концентрира не толкова върху разкриването на загадката, колкото върху нравствения казус, който тя повдига – може ли в името на някакви, изглеждащи напълно справедливи идеи да се пристъпват утвърдени хуманитарни завони и ценности. И доколко отношението между утвърдените ценности и нововъзникналите идеи е продуктивно за развитието на обществото и доколко разрушава обществените устои. В този смисъл класическият мотив на криминалния роман при определен тип разработка може да се превърне в класически социален роман.