Никола Йонков Вапцаров е български поет, чието творчество е предимно със социална тематика. Превеждан е на редица езици. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Активен член на нелегалната Българска комунистическа партия, през 1942 г. той е осъден на смърт за антидържавна дейност на страната на антихитлеристката коалиция. Посмъртно е амнистиран. Под въздействието на политиката на Коминтерна възприема идеите на македонизма.
Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка Елена Везева, протестантска учителка в струмишките села. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“.
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, излязла от печат 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП, която се занимава с антифашистка дейност. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов и др. (общо 12 души) на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена. След смъртта си бива амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му.
На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди на мира, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.
Патриотизмът на Вапцаров и възгледите му по македонския въпрос
Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на родолюбиви банскалии. С риск за живота си, родителите му участват в българското национално-освободително движение в Македония и активно работят за българщината. Самият Н. Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това проявява не само българското си национално съзнание, но и горещия си романтичен патриотизъм. Впоследствие, като комунист, той е повлиян от тезата на Коминтерна от 1934 г. по македонския въпрос – за създаване на отделна народност на базата на македонската етнографска група от българския народ. В доклада му: „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея…“, прочетен пред сбирка на Македонския литературен кръжок през октомври 1938 г. се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“, защото в „Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Последните изречения в доклада са: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза…“ Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос, активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва: „…ние тогава така вярвахме на партията,че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно…“.
Когато по-късно осъзнава, че е станал проводник на политика, която има отродителни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени. През септември 1940 г. той в унисон с другите български писатели и поети възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. През април 1941 г. по-голямата част от Македония е присъединена към Царство България и в еуфорията обхванала цялата страна Македонският литературен кръжок се саморазпуска. Седмичникът „Литературен критик“, чийто главен уредник фактически става Вапцаров в броя си от 20 април 1941 г. приветства разгрома на Югославия от германските войски и честити Обединението на целия български народ. За отбелязване е, че Вапцаров пише само на български език и не достига до опити за кодификация на отделен македонски език. В неговия доклад от 1938 г. въпросът за създаването на македонски книжовен език липсва. Отделно в полицейското му дознание са запазени обясненията му от 1940 г. където той се самоопределя като българин. Според академик Димитър Митрев, сам участник в Македонския литературен кръжок, преселил се след войната в Скопие, „македонските емигранти“ в България, които се стремели да бъдат „македонски патриоти“ в „съзнанието и подсъзнанието си таели ненадживени следи от „великобългарски шовинизъм““. Такива „нюанси“ според него се забелязвали и в поетическите опити на Никола Вапцаров. В Република Македония Вапцаров е смятан за етнически македонец.
Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от прякора на човека, от когото Йонко – бащата на Никола, купува къща с вапцарница. Йонко променя фамилното си име на Вапцаров.
Днес името на Вапцаров носят:
Висшето военноморско училище във Варна, където той е учил,
Драматичен театър „Н. Й. Вапцаров“ в Благоевград,
Професионална гимназия по електротехника и електроника „Никола Вапцаров“ в Благоевград
и много други училища и организации в страната.
Стихотворенията му са преведени на 60 езика.
Стихотворения му посвещават Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, албанският поет Марк Гуракуки и др. Багряна често е обвинявана, че не се е застъпила за Вапцаров след арестуването му. От нея е била поискана критическа оценка на значимостта на поезията на Вапцаров, на базата на която е щяло да се прецени дали той заслужава да бъде помилван. Тя не пожелала да се ангажира с това. „Вапцаров“ на Дамянов намеква за тези събития.
Скандал около гроба
Гробът на Никола Вапцаров на Софийските централни гробища е практически унищожен. Гранитната плоча върху гроба на Вапцаров е разбита на малки парчета. С киселина е заличено и името на поета от надписа на мраморната плоча. На мястото, според един от гробарите, са останали само костици от черепа и крайниците. Формалният повод е, че през ноември 2008 г. в гроба на поета е погребана негова племенница, без за това да са уведомени останалите наследници. Няма яснота кой и защо е дал разрешение